Ивона Иванова – Ще си срежа вените с усмивката ти

*
има много диво в погледа ми
не го предизвиквай
ще си срежа вените
с усмивката ти
ще те накарам да млъкнеш завинаги
и няма да можеш да кажеш на никой
колко е топла кръвта ми през юли

 

*
искам да скоча от водопад
да вися с главата надолу
от клоните на сърцето ти
да използвам небцето си
за да те направя усмихнат
да не слушам чужди проблеми
да е вечно лято
да преборя скуката
да съм най-търпеливият човек на света
искам звездите да светят за нас
да не си омръзна никога

аз съм ад
и от мен няма излизане

 

любовта се държи като помияр
риташ го а той идва за още
остарях с няколко хиляди години
чакайки те да се върнеш
като лош спомен от детството
костите ме болят
искам да съм на фентанил
аз съм ковчег за душата
ти си адски кух
ще хвърлям пръст
докато не ти напълня празното
и ако умрем един след друг
поне няма да се будя повече тъжна

 

обещах си да не наранявам
нито едно човешко същество
през останалата част
от живота си

с животните беше по-лесно

 

гледате като котки в подлез
мозъците ви са празни и размекнати
асфалт по който не минава никой
цветя и хляб в алкален свят
мечти без време и много бира
всички сме заменими
аз съм отрова за мишки
вие сте култивирани печурки
ние сме животи над вас

 

*
страхът е просто
липсата на Бог

 

самота
благодариш на фурната
че ти е стоплила обяда

 

ще минеш и през този ден
не прекалявай със солта
обичай който е около теб
и не забравяй да си поливаш цветята

 

*
от доста време
не съм била себе си
липсва ми
като каишка на куче
което никога не е живяло

 

водовъртежите в главата ми
ме направиха роб
на чужди настроения
тази сутрин има много вятър
всичко е толкова ярко
и мирише на смърт

 

всичките ти клетки
са празни
нямаш затворници
нямаш емоции
навсякъде в ребрата ти
пълзи едно голямо нищо
аз съм щастлива в пет дни
от седмицата
когато оставаме само
аз
ти
и ниското ти кръвно налягане

 

слънцето отново залязва
зад блоковете
а аз не съм достатъчно високо
да го видя

 

когато слънцето угасне
ще се прилуня
в кратерите на сърцето ти
и ще чакам да изстинем

 

тъмно е
земята още не е изстинала
за разлика от мен
гледам града от високо
светлините не стоплят нищо
само скриват
ненужните спомени
прибирам се
бурята свърши

 

нищо не задоволява
сетивата като теб
шоколадът не е достатъчно сладък
кафето не ме събужда
алкохолът не ме прави по-малко ядосана
храната е за загубеняци
всичко напомня на друго нещо
на отдавна забравено чувство
което не искам

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 2, август, 2017

Comments

comments