Айча Заралиева – Огледало за обратно виждане

*
Ничия съм.
Нямам баща.
Нося името
на човек,
когото не познавам.
Обичам всички,
но съм необичана.
Пия си виното
сама всяка нощ.
А по Новолуние
го заменям с водка.
Ничия съм.
И най-малко
принадлежа
на себе си.

 

*
Жената, която се моли да умре,
докато й свирят „Ода на радостта“
е най-красивата метафора,
която съм писала.
Но днес е истинска,
лежи на една пейка пред „Народния“
и чака.

 

*
Прибери си думите.
Не мога да слушам.
Нека приключим
с добрия тон,
официалностите
и всичко.
Убий ме – няма да е престъпление,
a евтаназия за терминално болен,
милосърден жест
към влюбената в теб хлапачка,
която забрави, че е само
моментно удоволствие
по чуждия път.

 

*
Спрях да пиша,
за да избягам от себе си.
Но всяка сутрин
се виждам в огледало
от сълзи.

 

*
И тази нощ съм Пепеляшка.
Оставих слугинските си мисли
да събират паяжина в ъгълчето
на прогнилата ти мисъл,
че нямам свои мечти.

 

*
Дълбоко в себе си знам,
че никога не си ме обичал,
че съм плод на биология,
на среща на две полови клетки
и няма нищо красиво
в зачеването ми –
и то е било като всички
други опити
за моментно удоволствие.

 

*
Клепачите ми парят
от толкова мечти,
търсещи път
към светлината на сбъдването си.

 

*
Всяка сутрин,
докато ти варя кафето,
чакам да кипне
три пъти,
за да му повторя,
че те обичам.

 

*
Твърде дълго сънувах
съвършения мъж.
А после съдбата ме срещна
с отражението му
в едно огледало
за обратно виждане.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 2, август, 2017

Comments

comments