Божидар Пангелов – С цялата си нежност

нищо че

улиците са дълги
и отиват на някъде
не като пръстите
нежно
в ръката ми
нищо че е дъждът
нищо че
е

 

тишина

и в този ден на слънце
листите на кестена
като ръце закрилят
от
жарта
и виждам през съня
като през огледала
градината със лодки
жерави
и звуци
далечни стъпки на морето
и красота
която ме
убива

 

Броене

Това е тази нощ.
Едва припламва пламъче.
Кибрит. Нима все още
съществува?
И свещ.
Забравям да броя
(не писъците – опитите
на събудения разум)
зведите, които падат…
Агнета
едно
… две
… три

 

Времето е идея

Времето е идея на презрелия разум
Небето огъна суши земята
Постигна ли нещо в повече от
Болка
Венец за очите
Тътен

Призрачно отражение от ляво на
“ Ние”

 

Акварел

Вятърът се плъзга по керемидите.
Вратите се отварят навътре-навън.
Кълба от тръни се премятат по острия скат,
надолу,
при звука на морето.
Някога там беше къщата на онзи,
който запалваше фара.
Днес той замина. Или вчера?
През този провлак вече не минават
танкерите с петрол от Кувейт.
С черното злато,
което гори и не свети.

 

От там

Там, където
се срещат
воля с молитва
зид с коприва,
седи
момичето с привързаните
очила.
Не иска,
не чака,
не говори.
Ела,
от там да минем
преди
земята да се залюлее.
Тебе поем.

 

*
тъй е безнадеждно
да се откъснеш
от
земята
без да оставиш
кост и
мъх
тъй е
безнадеждно
с кожата си тъй прозрачна
лято
с дъжд

(вали другаде..)

 

Оттатък мисълта

Земята намира опора
във извори.
Но ти не произнасяй
думите,
когато
в мен мълвят пътеки,
любов от звукове се сплита
и тайнството на хълми,
и на листа бучи.
И хоризонти призовавам
с цялата си нежност,
пламък и молитва…

Оттатък мисълта,
която носи смърт.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 2, август, 2017

Comments

comments