Васил Прасков – Всичко е пълен ташак освен тази любов

всичко е пълен ташак освен тази любов

галя корема ти
ближа потта
косата ти танцува под дланта ми
дишаш тежко
космите на ръката ми настръхват
от топлия ти въздух
миризмата ти гълта сърцето ми
обичам цялата ти тъга

 

не знаеш
ли че любовта
ще ни убие
слънцето ще ни помете
въздухът ще свърши
смъртта ще дойде
като целувка право в сърцето
няма нищо по-истинско
да умрем точно така

 

любов

усмихна се така
сякаш се усмихваше
и смъртта
натежа като облак
от който все чакам
да завали

 

*
мълчим в босите си погледи
пръстите ни топли като облаци
се докосват
над запалката в дланта
лазят като смърт по нас
небесните плажове
и между две цигари
сърцето умира

 

летни квартири

искам да съм пясък
между пръстите на краката ти
да ме отмиваш бързо
да изчезвам

 

*
всяка твоя миризма
е мой дом
в който сърцата ни
са на 69 сенки
и всичките са наши

 

не съм поет
а влюбен самоубиец
жив съм
само когато ме убиваш
когато вдишваш себе си в мен
когато умирам
в думите
и кожата ти

 

ars poetica

истинските поети
не пишат поезия
сърцето ми е твое
стихотворение

 

милиони звезди

един ден
по всички стихове
които не съм написал
ще разберат
че не съм поет

 

лед

смъртта вали като сняг
по-тих от всяко равновесие –
ти ме обичаш като човек
аз те обичам като животно

 

покани ме да изляза
от сърцето ти
да се влача в празния свят
с празния сняг
с празните къщи и улици
да не съжалявам за нищо
освен за това че съм се родил
мъртъв

покани ме на моето погребение

 

едип

всичко което остана от теб
е света
без очите ми

 

свръхбагаж

остават само сърца
незаконното лято

в тихите сънища
в тъмната им червенина

в първата брачна нощ
на раздялата

 

без теб е времето

започнах да различавам
мълчанието от тишината

прекалено светло е да е ден
прекалено тъмно е да е нощ

 

*
софия е тийнейджър с вечерен грим и налудничав поглед
прохождащите деца бутат количките си в градината
претоварени от корони и слабини
по-големите си играят на сид и нанси синатра
в софия изоставихме любовта си
нека наричаме дъждът с истинските му имена

 

софия

тук първа умира надеждата
самотата – последна
и само смъртта е жива
когато се целуваме

 

keinen sex

на 1550 километра от софия
тишината звучи
по друг начин
баварците са толерантни
към смъртта
хвърлям фаса си
на главната улица
до кошчето за боклук
защото ми казваш
че за това плащаш данъци
и няма смисъл
да те държа за ръка
и смуча езика ти
на провинциалния немски площад
докато извършвам
всичките си самоубийства

 

март

И твойто име стенел, съм Рембо.
Ал.Вутимски

в баварско село
което го няма на картата
името ти изгрява всяка сутрин
над тишината
и всяка вечер залязва
в мен

 

едип

небето над мюнхен
е празен лист
на който пиша
името ти с очи
и после ги затварям
като плик с писмо
за никъде

 

сърцето ти
е единственият адрес
на който
смъртта ще ме потърси

 

ромео и жулиета

най-подходящата
възраст
за любов
е смъртта

 

любов

ще ме убиеш
а после ще пишеш
за мен
чужди стихове

 

*
любовта е когато няма изход
Росен Карамфилов

влизам в теб
и няма изход

 

само с теб
мога да правя тази любов
която е смърт

 

раят
е постоянният
ми адрес
но само с теб
съм си вкъщи

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 2, август, 2017

Comments

comments