Мартин Костов – Единственият сън

в ръцете ти
единственият ми
сън
се размножава
в тях
и тишината
става
звук

 

вечер
с цвят на
залез
да рисувам
по теб
пейзажи
в душата ти
да откривам
хоризонти
и с език
да очертавам
слънцето

 

слабостта ти
е наивна
малка
кучка
аз не потъвам –
на повърхността
между
слънцето и луната
съм
и там чакам
светлината

 

creep

мога
да се надрусам
за последно
глътка
въздух и
еуфория –

в ръцете ми
бръмчат пчели

в мен
задръстваш
всичко
от което
може и да
преодолея
смъртта
в душата си

капитан
на малка лодка
без гребла –

тях сме
ние

такива
каквито сме

никакви –

и се обичаме
като нещастници

без празници

безгръбначни
безмозъчни и
безчувствени

и слънце няма
и слънце
никога не е имало

вятъра ме обожава

иска ме
обича ме
желая го

защото съм студен
понякога топъл
понякога съм
тих
а понякога
съм нежелан и
гаден
мръсен и див

вятър съм

и дъжд в
пустиня

мога да бъда
между пръстите ти и
да се стичам и
попивам
бавно
между краката ти
където те целувам

мога да бъда
и да не искам
и да искаш
да искам
да не мога
да бъда
теб

 

*
чувствам се
ненужен
на тоя
шибан
наркомански
свят
изпълнен с
болка
страст и
смърт

 

пияна
неориентирана и
незадоволена
възбудена и
изтощена
морално
недостижима
и краката ти
като вратите на
всеки храм

влез и остани

 

*
на Н.Г.

искам да
дам
цялата си нежност
на теб
искам 
да дадеш
душата си
на мен

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 2, август, 2017

Comments

comments