Александра Павлова – Страх

страх

ти си
онзи
необикновен
мъж
за когото живеех и
дишах
единствен в
този свят
до края
на присъствието му
и след него –
любовта е единственият
страх под кожите ни

и ме е страх
да те обичам
когато те няма
и те е страх да ме
обичаш
когато съм до теб
страхът е нещо от което не
можем да се предпазим
когато сме заедно

 

някоя сутрин
ще се събудиш
сам
ще се чудиш
защо няма закуска
до теб на леглото
защо очите ми
не се взират в
твоите
защо ръцете ми
не се спускат
по косата и лицето ти
и защо децата ти
не са наши

а аз –
аз ще гледам само
напред
където има
хоризонт
любов и
бъдеще

без теб

 

колко време ти е нужно
да усетиш
топлината на душата ми
ден
седмица
месец
година
цял живот
или да не те чакам

за това е нужно търпение
а в сърцето ми
подобен признак на живот
вече няма

 

писна ми от клишета
искам някой
да ме докосне
да ме обича
да ме гледа в
очите

някой който
ще иска
винаги да съм негова
до края
и след него

 

докажи ми
че животът
не е само
болка
че има и
любов –
дори от разстояние
докажи ми
като останеш с мен
завинаги

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 2, август, 2017

Comments

comments