Иван Димитров – Ода за Рада Барутска

ОДА ЗА РАДА БАРУТСКА

„When I consider the curious habits of man
I confess, my friend, I am puzzled.“
Ezra Pound

Ах, любя те, невидима богиньо,
бленувам те из своя кабинет,
нарамил десетина книжни дини,
пореден и посредствен, и поет.

Нима не е поезия голяма дума,
за нефелната ми, прокажена уста?
Да, знам, че искаш да ме тръшне чума,
но ей така, напук говоря и вървя.

А ти ме гледаш, здравата се мръщиш,
дори не заслужавам твоето перо,
за себе си поет съм, а за тебе – шушляк
и кух, и плосък, кАжи го дърво.

Когато от очите ти хвърчат искри,
аз виждам нови, смели светове,
и твоята уста руши, но също бди
над литературата – без дом дете.

Да беше се родила някъде на Запад,
щеше да се къпеш в лаврови венци,
тук нагло чистото сърце ти цапат
изпозагубените ни слова, души –

като окаяници, мръсни проститутки
които се отъркват мазно в твоя ореол,
и веем топки, за да скрием, че сме путки,
и уж високи сме и бистри – долен гьол.

Но нищо, зная, ти ще продължаваш
да ръсиш щедро с твойта светлина,
с плесници смело ще ни возвисяваш,
ще те кълнем безкрайно ний, с лайна

ще мрънкаме, че ни обливаш злобно,
нима е тайна, че сме прости аматьори,
тъпи и загубени балъци, неспособни
да разберат, че ти небето на поезията тОриш

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 1, юли-август, 2017

Comments

comments