Емилиян Иванов – След прочит на Сен-Джон Перс

III. НАД ПЯСЪЦИТЕ НА ИЗГНАНИЕТО

* * *

… усещаш ли, човек? – как някакви микроскопични
плъхове търчат и носят се помежду редовете
на закона…, а слънцето отгоре безпощадно свети;
пàри под нозете ни – с лъчите си от нажежен кирпич…,

и рони гърчовите маски – от суха кожа и лицеви
мускули…; изстрели от смях трасират цялата
вместимост на небето, разкъсват тялото му
сивкаво – не спират в него да насаждат мицела

на мрака, шепнещ, че: „Лъжа било е всяко земно битие;”
а основание – само за себе си – е всяко отрицание –
дорде разпадам се – като любов, боляща векове…

… огнени капки горяща надежда,
криволичене в страстта на страховете:
ако загубиш и това сражение,
душата ти ще иде там, където…

… на вратата, една, от титан – злополучна,
някаква, ключалка свети – бездънна като бездна;
и чезнат в нея – ключовèте…; вече не отключват
ничие сърце; ни нещо стопля неговата нощ беззвездна

в студеното море – от кървавите песни,
сънища мокри – на пияни, гòрки гласове…

Spenger & Institoris

 

ЕДИН ДИПТИХ СЛЕД ПРОЧИТ НА
СЕН-ДЖОН ПЕРС

І. „… приветствам мъдростта на пяната…
сред пукане на морска сол и млякото на
негасена вар…”
, напред замирам в атонàлна
пламенна, по-горка, и от вика ми, тишина:

‘Не, няма те!’ –

сред етера на моето изгнание, навред над самотата,
разпрострян; застанал, аз – пред дверите на вятъра –
скандирам отдавна, треперейки; стиснал съм кратер
от черен кристал, препълнен цял – със сълзите на брата,

преди за първи път, дори, да е той възридал… Поздравявам
тъмнината, отвъд просторите на всички светила, запъхтяна;
и пак, все наново – приветствам мъдростта на пяната –
единствена останала, за мене, само – разбираема и здрава…

ІІ. ‘… и нека млъкне слабостта, а с нея –
и парфюмът нощен на съпругата, загнезден
като ядка във нощта’…;
нека, най-сетне, къде е –
разбера, трезора ми с пясък червен, без ден

да е – първи, проплакал – в основите на светлината,
легнал; по- тежък, и корав, непоклатим – от съдба,
от фатум; от камък, който вътре в себе си трепери, мята се
и тръпне – все по-плътен…; като мен във кожата ми; със тръба,

дорде, оттатък дверите на крехкия състав, твърдата форма – призове,
Незнайният Бог на съня – обновен, вече по-здрав – та пак да запея:
‘… нека млъкне слабостта, а с нея – и парфюмът мощен… на нощта’…;
на мрака – безкраят…, по-невинен и беден, от крехка и детска мечта…

 

ІІ-ри ДИПТИХ СЛЕД ПРОЧИТ НА СЕН-ДЖОН ПЕРС

І. “… там, дето водеха се битки величави,
там челюст от магаре, само се търкаля…”;

и после финала на бурята, разкаляна,
остава, лепкава глина, слама загнила;

имена за забрава…; остават след всяка колизия
страшна, и военна криза – разцъфтели макове
по къра – като символи изтъркани, банални фигури
на мисъл примитивна; евтина метафора, бледа картина,

образи мними – със тях да кърви: където мисълта
е слаба – нека паметта, най-първо – съхраним; и което
никога не можем, ний – да знаем – нека помним, поне;

това, което е невидимо, пък, нашите очи и трескав поглед –
не замайва, нека…; че затова, все пак, ни служат умовете, та
и никога, за миг, дори – да изтрезняват

[, нито показват ни образи странни на нещо, което е;
дето не спира към теб да зове и да вика…]

ІІ. „…другите отвличат от украсата на храма
пъстри рогове…”;
промъкват се нощем, нарàнина
през притворите тесни; за кратко, другите спят –
при отворен прозорец – от нощния дъх, те дъх не таят;

ни от мрака навън, който пò е изтръпнал – от студ
и копнеж; другите, в унилото си лято, под принудата –
дълбоко потъват и крият се – по-пламнала от жегата на юли;
за всичко забравили, другите, със своите стъпки нечувани,

нощем, понякога бродят: прескачат внимателно тия,
които кротко спят под небосвода гол…, или се крият
във некрепките си домове…; другите, обаче, дето

сякаш не заспиват никога; не, даже ни най-малко неприето,
странно – съвсем естествено, изглежда – шествието им…;
къде боли ги – е второстепенно: те просто болка произвеждат.

 

ІІІ-ти ДИПТИХ СЛЕД ПРОЧИТ НА СЕН-ДЖОН ПЕРС

І. „…За мен е ново всичко! И даже
песента, хкоято сам създаде, му е чужда…”–

нищо, вече не остана, дето да пробужда,
забравеното чувство – будно – у стражата ми,

в смъртния ù сън – да бъде възможно за миг,
истина – поне за секунда, да бъде – толкова време,
поне, колкото живее най-крехката нула, вселена
нищожна и тъй ефимерна; дето изчезва по-тихо,

застрашена, по-бързо, и от моите видения…, да бъде,
някак си, това, което погрешно наричаме някога
„минало” – нещо; най-краен модус битие, не пропъдена

блудница; не мисъл осъдена; не visio, дето не е;
нито пък, някаква линия – заличена, невидима –
между всичкото и цялото небе, и между мене…

ІІ. … и ти „… жени най-своенравни храниш…”
харпии капризни и, диви като врани;
на фирмамента нощен – глухите мълчания;
късове надежда – прощални – и пух от изгнание,

черно изкопаемо – от тая̀та на мрака, дремеща във
детските сърца с мъглите алени, пияни; като кръв…,
която лее се, безспирно изтича – все по-навътре;
подобно на мед, по-стипчив – и от повик замлъкнал,

що, от пчелар упорит, в тишината, добит е;
на забравата, дълбока – за твоята памет – укритие,
финално; съвършено цяла и жива, макар – да я няма,

завинаги – никъде [вече]; щом спомените утаяват
житието си странно; сам-сами, без твоето, дори –
присъствие; от всеки дух, и от живи очи, дето се бранят….

 

ІV-ти ДИПТИХ СЛЕД ПРОЧИТ
НА СЕН-ДЖОН ПЕРС

І. „… и гърчовете на светкавицата, радост са
за принцовете от Таврида…”
, а на мене, че сам съм,
не спират да скандират – като гений на
изгнанието, като лъч – единствен – светлина,

макар незрима; или като кристал единствен –
литиева сол, чиято – капризно вие се –
обърканата траектория – към дъното… –
завинаги – като минало някакво – и несбъднато,

и невъзможно: странна история-палимпсест

ІІ. „… аз търся корените си във бездната,
във пяната при вълнолома, в пушека над
пясъците…”,
забит е моят радикс в нежната
прегръдка на тресавището; от най-млад,

отровен малко, макар – кълн от сух, пустинен
вятър – избуява ми дъхът; насища се душата
с ухания на кварц и пясък, от тежкото виме
на времената зад нас – химн и разпев непонятен…

 

V-ти ДИПТИХ СЛЕД ПРОЧИТ
НА СЕН-ДЖОН ПЕРС

І. „… в раните ни гипсовото лято
точи остриетата на свойте копия…”

медни; тъй бедно – евтино вино, разлято
на изоставен път със сивкавия цвят на стоплено

и крехко, някакво влечуго – змия неотровна;
и, съвсем миниатюрна – като тънката
ми вена, останала, все още – незасегната
и здрава; въпреки инжекциите със дрога

непозната, странна; която толкова е непотребна,
колкото – необходима, и съвсем естествено, подобна е,
оставена на себе си – тъй, също както и змията с безвредното си

жило, тя, та: останаха тъй твърде малко
фармакòните – от разстояние, през времето –
дето лекуват… или те разболяват – и тялом.

ІІ. „… и скитането ми не е напразно,
пилигриме, защото търся [аз] най-пустия
харман…”,
и там да се гмурна дълбко, в желязна
жила, една; и устните да прилепя до вкусния ù

хлад…; металът, размекнат от страст – да обсебя
с дъха си, и тежкия му мед, с аромата суров –
да поглъщам, а металната решетка – аз приемам
за структура – и началото на времената за любов –

на своето сърце: когато нажежен е, до бяло, металът –
тогава и само тогава; той истинската светлина, явява;
и повече от всяко злато, сякаш тежи – гореща плазма –

от сърцето ми – към твоето, преляла; желязото,
което, щом разлива се, и разтопява, не оставя
по пътя си – неизпепелено; мястото му, празно – нещо;

изпаренияга му – те времето, цяло – изпълват с копнеж.

 

VІ-ти ДИПТИХ СЛЕД ПРОЧИТ
НА СЕН-ДЖОН ПЕРС

І. „… селитрата и содата са теми на изгнанието…”;
живакът, сярата и антимона – част от имената
в един език – изгубен и забравен, където само „рана”
означава – всяка дума; защото бедността във същината

на някое послание – само безброй екзагези вещае:
нищо няма да остави, тя така – да бъде разбрано…,
нощта все по-ниско се спуска – с тежкото ухание
на росна влага: новолуно ридание; горест стаена, по обещано

невиждано, светло начало; тяло блестящо, и в същината ù,
нейде, положено: тя е онази, която щом бива ли видело,
тъмнината ù крехка – най-първите, безпомощни лъчи – не трае,

даже; нито тежестта на битието си, дето изчезва –
до после поредния залез, когато пак, атлантът черен,
на нощта, ще носи бремето на мрака,
подобно на неразрешим въпрос

ІІ. „… избирам място видно, място
нереално за костница на времето… –

там, на гдето съм се хвърлил във несвястна
страст, и гдето някога съм бил в дома; трепери то

в сърцето ми, с неясните свои контури,
с мембраните на тихия си, плосък и
безлик континуум – просто руптура;
пространството, разкъсано – дреха на просяка,

дето, вместо монета от мене да иска –
задава въпроси, и сам отговаря си –
духовито и тъпо, без да поспре да се киска
за миг; пространството, дето е люлка на Хаоса

в мене; етерът, в който се носи ми
предпоследният, болестен вик…

 

VІІ-ми ДИПТИХ СЛЕД ПРОЧИТ
НА СЕН-ДЖОН ПЕРС

І. … стопанино, ти отстъпи ми къщата си
стъклена сред пясъците…”
, ума ми понеси
към твоя дом от въздух, тръпнещ – и в жегата
е построен…; върни ме в пламналото езеро на времето,

когато нито бях сам, нито – във среща със друго
лице… – освен на миража пустинен, дето изгубих:
образ на кораб, изпънал платна, веслата обнажил;
който и под нощните слънца не спира, не престава – даже

за миг – в твърдта на небето да плава, и носи се
по-високо над дюните, по-нататък… – щом стъпих
завинаги, аз на желязната негова палуба… и въпроса

на други, за първи път чух: „Кой си?” – от екипажа
му странен – хора високи и снажни, безполови –
като атлантите, що бяха приели, да бъдат те стражи

в небето над пустинята – като тях – кристално и голо..

II. „…Синтаксис на мълнията! О, език
кристален на изгнанието!…”
, тяло, скрито
надалеч, подир изгонените във пустинята –
втурнати напред – да настигат имената си убити;

където всяка шепа камък,
е къс месо от времето; рядък
минерал на жаждата; неизказана дума,
разказ безкраен; също тъй – безумен –

като състояние безпаметно – вик от ùскри;
родèн в ледове и безсмислие, в закалèно мълчание;
където е вятърът, вечен и далечен скитник;

страж невидим; спътник без лик и без име:
най-древния от гласовете на изгнанието –
познаваем; що всеки миг в душите крие се,
и като в кървави гнезда – се там заравя

 

VІІІ-ми ДИПТИХ СЛЕД ПРОЧИТ
НА СЕН-ДЖОН ПЕРС

I. „… на неговото празно ложе
ще приседнеш ли, и ще настръхне ли
у тебе женската душа?..”
– копнежът гложди
с черни зъби твоето сърце до втръсване,

пресита; и ляга, ояден и тлъст – в канавката
на твоята аорта; хрипти и със зурла разравя я,
спори с кръвта ти; със твоите стонове, заедно; страх –
шепи щедро насипва във нея и мъти, разпенва – цяр
безполезен, плацебо – за болката тъпа, скътана
нейде дълбоко във ромона и неговия ритъм монотонен –
на някакъв спомен далечен, плачевна мелодия
и сподавен въпрос: за нежна и тежка, мъжка ръка,
просто.

II. „… аз много тихо ще ви кажа името
на извора, във който ще изкъпем утре
чистата си ярост…,”
и даже има то,
една фонетика, само за него родена;

на пътя ми – срутена, една скала:
отделен език – последен и беден,
където единствена дума е то –
скала, отронена и тежка – непомерно,
като чиста, една, и тъждествена неистина…;

аз много тихо ще нашепна нещо:
посоката на оня – път единствен
за там; аз мога, в тъмната утроба –
всепомèтна – на тоя диалект без
никаква граматика – ни синтаксис,
ни лексика – да насадя едно значение,
с чиито летеж да поемем, най-сетне;
тъй като, време е.

 

ІХ-ти ДИПТИХ СЛЕД ПРОЧИТ
НА СЕН-ДЖОН ПЕРС

І. „… на брегове –
непосветена, и на страници – недоверена,
е на тази песен чистотата примамлива…,”

във сънища от пъстри мрамори, се тя разлива;
разгръща се в безкрайни ритми, с метрум, що време

зачева; а с него – битието, също…; силабиката
с неговите странни тонуси, отпускат гривите на
вятъра, и пращат го, да пясъци разнася, и утешителни,
и благи – ухания на скитския презрял коноп – за раните, като

елей; за душите ни, осъдени – като наградата, най-първа
и единствена – помилване…; на брегове – непосветена,
и на страници – недоверена, е на тази песен, чистотата
най-кристална:
едновременно – нежна и строга; със мелоса хладен, монодия твърда…

ІІ. „… и накъдето се отправят пясъци,
натам поемат принцовете на изгнанието…” –

натам, където ветровете, утрин после вечерта,
отвека отправят; и все пò сам – набъбва и пълнее,

отича – миналият век; и впиват взори в здрача,
цветовете; и сбъдва, горещият пясък – най-живите,
красиви – сънища морфинови, на гаснещите
в хладната разруха – идоли невъзмутими –

по всички Острови Великденски; и глухите, инак,
вълни, съставят песни на копнежа си – неразрешим –
по бреговете: накъдето се отправят пясъци, ведно
със принцовете на Изгнанието, оттатък мярата на

крайното

 

Х-ти ТРИПТИХ СЛЕД ПРОЧИТ
НА СЕН-ДЖОН ПЕРС

І. „… ти няма, стон, да отзвучиш, преди да съм
разкрил сред пясъците тайната на всяка
вярност…”
, и ти, ухание на бучиниш из
моите гърди, не ще заглъхнеш подир здрача

на едно безкрайно и полярно пладне, дорде ридае
паметта ми по излишното; макар и само
от порой звезди да имам трайна нужда,
щом всякога долавям мирис на коноп от

тайните градини на нова, една; по-незнайна –
Атлантида, някоя…, пред чиито бряг невидим…,
ти няма, стон, да отзвучиш…, преди пред пясъците ù
да съм разкрил, аз – тайната на всяка вярност…

ІІ. „И кой преди разсъмване блуждае
на границите на света, със този вик,
за мен предназначен?…”,
дали не аз
утъпквах родния си бряг, дорде угрозата

на моето изгнание, не се превърна в позив,
във копнеж: да изорем моретата; соления им
чернозем – да порим като диви прасета –
натам, дето сам хоризонтът търкаля снага –

по-нататък, и свети със залеза; с изгрева гасне,
и с вятъра пали се пак; заедно с мен, вероятно –
и с някого още…; преди разсъмване блуждае,
на границите на света, със този вик, за мен
предопределен…

 

ХІ-ти ТРИПТИХ СЛЕД ПРОЧИТ
НА СЕН-ДЖОН ПЕРС

І. „… мълнията цèли най-възвишени показа ми
във техните скривалища…”,
отдавна, от зрака –
зарязани; невидими, дори за тъмината…,
и нареди: да кътам ги и пазя във сърцето

на изгнанието ми; на самотата ми – в черния
дроб – малко разяден…; съкровища от пяна,
завещани от последния човешки род –
за предците, дето ни чакат – при извора

размътен, на всички имена, които бивали са
знаени…, и не само…

ІІ. „… навсякъде, къде величието с блудкав вкус,
живее във забрава…”
– няма ме; където се
сражения епични, водеха – не обитавам;
на бряг незнаен, от кораби на откриватели

и на пирати – досега непостен – роден съм;
и бързам натам: да се родя отново; от пясък
солен, и от сок на земя непозната – аз пак,
нека бъда заченат…; от песен, изпята

от стари отломки и нови сияния – нека бъда
отново люлян и нахранен; от матерен вятър –
възпяван; от лицето на забравата – видян…,
и нека пребъда – като ек – от тръбата ù…

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 1, юли-август, 2017

Comments

comments