Велислава Кандова – Нямо кино

*
Аплодисментите са за свинете
и хубавите ябълки
с теб играем
нямо кино
без въздишки
и излишни думи
само музика
без цвят
ти и аз

 

Заваля

дъжд
чука
паяк
в ъгъл
клатейки
нетактично
дългите
му крака

 

Приказки

търся фасове
намирам ги
забодени
между избити зъби
розови
и месести
набъбнали
от хорско щастие
съборени от злоба
сега седят
в пясъка
и се усмихват
безразборно
звезди
в мазут

 

Размисли и храсти

нищетата
на брака
се корени
в неговата
сигурност
в момента
на надяването
на металните обещания
за вечно щастие
поемаш по една от двете
пътечки
или пълна чаша с две
лицемерни ченета
или
празна със захвърлена
никому непотребна
усмивка

 

*
Вървях един следобед без цел и посока…

лунапарк зад него река
труп подут
лежи
нявга обичан от някой
сега обожаван от рибите
ще бъде намерен
след седмица
до тогава
нежно ще размахва ръце
галейки рибите
по прозрачните им опашки
очите ще гледат звезди
но ще са празни
без отблясъци
сухи ириси
животът ще обръща поглед на друга страна
мирише на тъга
и на отминала обич
върбите росят
с надежда да се надигне
а той само
маха
за довиждане

 

*
Аз съм кървящата рана
която
ти посоляваш всяка нощ
с отсъствието си
след туй
лукаво облизваш
за да превържеш
до следващата нощ
в която
ме оставяш
в горящо очакване
предпочитам
бензина
и клечката

 

*
рано или късно
романтикът
неусетно се превръща
в алкохолик
повръщащ сърца

 

*
паяк
пази
просяк
в момента
когато усети
последното отчаяние
ще му инжектира
надеждата
и обещанието
за задгробен живот
разчленени крайници
в опит да издялкат нов човек
от прогнила душа
пльосната тротоарна ръка
и адски мирис
на загниващ труп
заклел се в живота
и една развалена усмивка
кодираща бъдещето

 

Самозадоволяване

Поезия се пише
само и единствено
при липса на секс
чукаш ли
забравяш за думите
и те забравят
разтваряш се вселенски
със стонове и
нищо
в писането е истината
смъртта и любовта
хилядократно

 

Лято

в квартирата
ръфам
самотно шпека
на рускинята
понеже теб те няма
ни Джина
в леглото ме залива
вълна
от маслото на автор
повърнал море
хилядократно
и ми е сухо
между бедрата
тя те намрази
още преди
да й подадеш ръка

 

*
Много обичах да го дъвча
хладен солен шпек
винаги увит в хартия
амбалажна оставил
мазните си петна по нея
моят нож забоден в сърцето й, точно по средата, до неговото тяло
увивам ги в килим
окапан с домат
и трохи
за чайки
Влача ги
през една чудна пълна луна
Оставям следи като охлюв гигант
по плажа
По килима се лепят фасове
по мен тъжните му угасващи очи
и женският кикот на смърт
Сезал
Крака
Сезал
Кръст
Сезал глава
Въже
Камъни
Водолаз
в килим
замитам следите
Джина ми прави компания

 

Обичам те

оставям те
да потънеш на дъното
за да ме намериш
в алчност
да изплуваме
живи
или мъртви
но ръка в ръка

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 1, юли-август, 2017

Comments

comments