Венелин Бараков – Спомен

спомен

често като деца
играехме на влюбени
не беше игра

 

любов

къде ли не я търсих
преди да разровя
в себе си

 

Естония

спирам колата до пътя
поглеждам към нея
като мен тя е
съвсем сама
преди да хвърля всички дрехи
дълго я съзерцавам
после се потапям
гол до кръста
оставям ръцете си
отворени

 

Атон

корабът зави към пристанището
и пусна котва
поклонниците
само мъже
слизат един по един
жените ги посрещат
и целуват
монахът слезе последен
никой не го чака

 

монах

един човек
вика в мен
гласът му
едва се чува

 

Заглъхнаха твоите стъпки
течение затръшна вратата.
Въздухът остана да пази
аромата от мокри коси.
Когато денят угасна
самотата с престъпна осанка
пропълзя под вратата.
Безшумно разнесе парфюма
на твоето тяло.
Запали лампата
разположи се на леглото,
на което лежахме,
което беше тясно за двама.
Усмихна ми се безсрамно
докато ми правеше място.

 

среща

видях я случайно
започнах разговор
разговорът тръгна трудно
моите очи търсиха нейните
а нейните
света

 

по пътя

нощта беше звездна
докато пътувах мислех за теб
изведнъж от небето се изсипа
дъжд от светулки

в огледалото за обратно виждане
видях светещите им игли
бяха избродирали лицето ти
върху покривката на нощта

 

геометрия

ъгълът на коляното й
сочи избирателно

 

късно е

тръгвам
напоследък
бързаш много
забравяш че не обичам
да ми обръщат гръб
не недей
не се връщай
само остави
лампата да свети

 

сбогом

къдриците ти
блестят на тъмното
още малко и очите
които доскоро им се радваха
ще престанат да ги различават
искрата която ги запали
сега лежи непотребна
като изхабена клечка
от кибрит

 

спомен

живееш
в мен
пак сме
заедно

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 1, юли-август, 2017

Comments

comments