Анита Велева – Няма сън, на който да не си посягал

Няма сън, на който да не си посягал. Спомням си влажните стебла на цветята, които сграбчваш и хвърляш в кофата. И евтините ми сандали. Толкова леки, че пепелта влизаше директно в кожата ми. Аз сменях улици, трамваи, влизах в басейни. За да те измия, за да те залича. Знаех, че стоиш на перваза и гледаш косо. Знаех, че между погледа ти и градския часовник се топи мараня, в която се раждат нечовеци. Точно там е онази мъничка точица на моята уязвимост, на закодираната в мен разруха. Ти отдавна си я обозначил. И чакаш вятърът да се усили. Чакаш да се забавя малко на светофара, за да направиш онзи жест. Тогава кръвта ми се оттегля и като при внезапна загуба на настроение притичвам до скривалището си, за да сложа старите вериги, които си наел за мен и да започна да ти пиша писма. Същите опровержения, че може някога да те забравя. Намеците, че съм близо до смъртта. Толкова е странно, но всеки следващ път ставам по-ловка. Няма го звъна в съчиненията ми, който те подмамва като гладна котка пред огледалото на болката ми. В нея откриваш достолепието си. Върховете, които ти се изкачват с мен и билетите, които вече са на масата. А на мен не ми се лети. Аз се влача с онази кална шейна, врязвам въпросите си в земята, търся предците си. Някакъв отговор от тях. Аз искам да им кажа, че се провалих. Че предпочитам да се върна. Да им нося вестника и да спя на пода. Вече не се двоумя. Не мога да те заситя. Толкова много измама имаше в отношенията ни. Не си спомням кога беше най-страшно. Вероятно, когато вярата е била най-силна, а ти най-подъл. Мирисът на хлор от измитите стълбища, замаята в топлото ми сърце, вече откъснато и продадено. И минутата, когато те срещам. Аз стеснявах тази минута, за да мога да я преживея. Можех да почувствам за колко си ме продал и какво е обяснението. Как се срутват храмове върху мен и колко векове няма да пристъпиш, за да ме извадиш. Може би, когато дойдеш, ще се изплюя в лицето ти и ще потърся обувките си. Ще прибера времето, парчетата коса, кожите от всички охлузвания. Всичко ще потрябва един ден. Един ден, когато минаваш като гостенин през моето юношество, те ще бъдат твои. Моите наследници ще ти ги подадат, увити в парче хартия. И може би ще завали. Ще седнеш някъде, за да опознаеш цялата палитра. Косите ми, интонациите, разкъсванията в сърцето. Колко съм взимала назаем от небето, за да продължа да страдам за теб със същата наивност. За да не познаеш слабостта в галопа ми. За да се чувстваш все така важен, когато спускам клепачи, преди да ти се жертвопринеса, а ти чувстваш разгара във вените си. По стените бродеха сенки на моята гордост. Сенките, които пренасях в калъф за цигулка. Вечер го отварях и влизах при тях. Събличаха ме и ме обявяваха за грешна, глупава и непризнателна. А в ушите ти зазвучаваше музика. Музиката от изтезанието на едно сърце. Може би съсичанията не са били толкова много, а в усмивката ти е имало повече от снизхождение. С нея ти ме молеше да бъда по-оптимистична, насърчавал си ме. Тайничко си ме съпровождал в моето страдание. Но така разсъждават идеалистите. Онези момичета, които си отварят пеещи кутии, преди да заспят. Не, ти беше чудовищен, но дискретно чудовищен. Обичаше да пиеш кафето си бавно, да изчисляваш самотата ми в дни. Във всяка рана, която ми отваряше, имаше и милост. На тръгване отвори големия глобус на бюрото ми и постави барут. Аз нямах възражения, за мен всичко бе свършило много по-рано. Онези дроздове навън разказват моята последна есен. И ти, който се отдалечаваш, настигнат от дима ми. Ти вече плачеш, ти излежаваш угризенията си във влажната пръст. Ти говориш с мен във всеки удобен миг, докато слънцето прежуря очите и никой не гледа. Аз не съм бясна, нито строга. Съвсем обикновена, каквато ме помниш. Насапунисвам лицето ти и докосвам бръснача, така сякаш чертая. Като всяка добра съпруга, свалям брадата ти в неделя. Ти стоиш вледенен. Има нещо древно в този акт. Толкова дълбоко е мълчанието ти. Прилича на памет, на студено подземие, в което ме създаваш. Със същите кости и кръв, за да може отново да ме хвърлиш. Там е единственото място, където ме целуваш. Затова тук толкова много треперя. И часовете ми са така дълги. Изтривам ръцете си в полата и оставам, докато петната изсъхнат. Аз искам да разуча светлината на лицето ти. Когато очите ти се връщат, влизам пагубно и бавно в огледалото.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 1, юли-август, 2017

Comments

comments