Кристиан Илиев – Удавник

удавник

искам да се гмурна
в реките на смъртта ни
да плуваме там където
дори рибите мълчат
да превърнем всяка тъмна нощ
в дните които
никога не идват

 

жътва

през деня
събирам каквото ми се каже
и се чудя кога ще дойде моят час
през нощта се моля
да е този

 

бягам далеч
от всички земетръси полярни звезди и черни дупки
искам да се скрия
сякаш вече космос няма
и единственото нещо е бяла врата
окачена с венци и надпис – само за служители

 

димът от зимните покриви
се слива с мъглата
никой светец не остава вкъщи на коледа
всички кучета са с отрязани езици
страх ги е да не стреснат
децата пързалящи се на невидими шейни
всички отдавна не спят
всеки чака опрощение на добродетелта си
за нас няма празници
само паникьосали се пожарникари
няколко чифта свирепи очи
и дим който напомня
миризмата на тамян след изповед

 

само когато слънцето замръзне
и луната не е в цикъл
паметникът в центъра
ще бъде огрян от мен
разчленен на стълб
умиращ просяк

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 1, юли-август, 2017

Comments

comments