Стефан Гончаров – Ти си езикът на който говоря

ти си езикът на който говоря
гласът ми потъва
когато те няма –
среща скалите
като празна лодка

искам да викам
а ти мълчиш
винаги ли си била
толкова близо
или тишината
ме смирява

 

вятърът полепва по езика ти
пръст от пръстта е
въздухът навън
камък който
малко по малко се промъква
в дробовете
това е новият ти
център на тежестта
новото сърце
от което не можеш да избягаш

 

захапвам вятъра
облаци пясък
гранясал дух
небе
от разлагаща се светлина
и нечии зъби изскачат
от почернелите ми венци
и болката засяда
като глава на гълъб в гърлото
но всичко е наред
трупът му се обърка
и отлетя на север
докато аз се опитвах
да отхапя лицето си
като ангел

 

костите ми се разтварят
като клетка
чакам някой да влезе
но отвън всички се смеят
гръбнакът ми прилича на
разполовено теле
седнало на тоалетна
в очакване на възкресението
икона която всички ще рисуват
след като забравят
какво са видели –
цвете от плът
(сякаш Бог е разтворил юмрука си
в стомаха на светец)

 

спомен рисуван с кост

когато се наклониш над ковчега
да ме целунеш за последно
отхапи клепачите ми
за да гледам от ада
как тялото ти
сее плът
по цялата земя

и докато танцуваш
в калта отгоре
обери с език кожата
която капе от гърдите ти
откакто ме роди
и глезените ти
като две пребледнели луни
ще събудят зверовете
и слънцето
няма да залезе от страх
но това няма да спре
нито тях
нито теб

 

кан

палми разкъсват цимента
и разхвърлят напосоки
сенки по улицата
от които изскачат
тежковъоръжени мъже

пожарни буксуват в пясъка
докато пожарникарите гасят вълните
но огънят не спира да пада
(слънцето е по-голямо от небето
а е само май)

дори стените се потят в салона
а филмът не свършва
и няма да свърши
защото сме тук за да съблечем
телата си пред камерата
която снима откакто
смъртта мина гола
по червения килим

и ако нищо не се случи тази седмица
ако бомбените заплахи се окажат
просто още една любовна песен
изгубена в превода
ще е само защото
вече сме мъртви

 

на параджанов

с ръце
сърцето се къса
като нар
от клоните на смъртта

 

фабрика за мокри сънища

велурени езици
забити с пирони за стената
стаи пълни с крайници
облени в пот
зъби и кости
стърчащи от разлагащите се тела
на разтопени манекени
коса
растяща по червената повърхност
на единствената лампа
която работи
мазе гъмжащо
от светещи хлебарки
и невидими пушачи
мръсно бельо
и стегнати примки

работниците тук
се хранят с облаци от плът
деформирани звезди
астрална порнография
въздухът е гъст
като храчка
която се влачи бавно
надолу по корема ти
прозорците се разтварят
само за да влезе миризмата
от купчините развалено месо
което камиони отнасят в града за продан

сърцето бълнува
че е полов орган
потънал в пера и катран
а венера се крие
под завивка от латекс
и докато чака някой да дойде
и да я удуши
без да иска
сънува
първата си целувка

 

стоп

езикът ми дълбае
пустинята на кожата ти
пясъкът е мек
като кърпа
натопена в кръв
и бедрата ти
никога не са били толкова червени
като пътен знак
на дъното
на океан от болка

 

матей 12:45

ръката ми трепери
смъртта запява
костите ти са
солта на земята
винаги съм си мислил
че си по-красив
когато не приличаш на себе си
но не се притеснявай
това е само началото
Бог ще се върне за теб
а с него
и ние

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 1, юли-август, 2017

Comments

comments