Васил Прасков – Продължаваме отвъд

като земята си –
влизам в теб
и няма да се върна

 

годишнина от сътворението

когато те срещнах
разбрах
че светът
има рожден ден

 

всеки път

шофираш сърцето ми
без книжка
към катастрофата

 

*
всичко което
няма цена

сърцето ще плати

 

спомените
са джобните
на смъртта
които ми дава
всеки ден
за да живея

 

любовта
е третото око на сърцето ми
което вижда само теб

 

разтварям те
напосоки
както достоевски –
библията
и прочитам –
никога

 

джулай морнинг

пишеш стихове
като дисертация
за погребението си
която защитаваш
след него

 

сърцето ти ходи по въже
но когато гледаш надолу
само гравитацията
е по-тъжна
от купола на цирка

 

значението на езика

когато сексът
е поезия
стиховете
мълчат

 

любовта
е като извънземните
никой не знае
дали съществува
а само
че произходът й
не е на земята

 

отсъствие

всяка сутрин
се гледаш
в огледалото
за да видиш
че те няма

 

първи юни

децата
си играят
на деца

 

мъртвите
се чудят
като нас –
има ли живот
преди смъртта

 

животът
е като истината
в рекламите
и любовта
в порнофилмите

добре че го няма

 

всичко се връща

смъртта побеждава
любовта
за да се превърне
след това
в единственото
й име

 

кръст

не аз
се научих
да живея
с болката
тя се научи
да живее
с мен

 

любовта
е кръстът
без който няма възкресение

 

потоп

дъждът звучи като името ти
и не спира да го повтаря

празен като сън
светът се събужда
в твоето тяло

апокалипсисът
си идва вкъщи

 

икар

ти си разстоянието
между
слънцето и сърцето

земята вали от сълзите ти

площадите крещят името ти –
няма смисъл няма смисъл
няма смисъл

и аз те обичам

 

без теб
ръцете ми
са празно огледало

 

страст

погледът ти
удря сърцето ми
като камбана
в църквата
на кръвта

 

потоп

любовта ни
е този облак
с големината на небе
когато вали
изчезва вселената

 

спри ме

слуховете
за моята смърт
са силно преувеличени
защото никога
не съм бил
жив

 

андерсен

краят
на детството
е малкият оловен войник

 

някой ден
светът ще свърши
и ще започнеш ти

 

имаме само това
което ни е отнето
завинаги
а религията e
единствената надежда
че ще го получим
отново

 

краят

всичко свърши
само любовта продължи

 

продължаваме отвъд

истинските поети
не пишат поезия
те я живеят

 

нова асоциална поезия

няма време
да четем
няма време
да пишем
няма време
да живеем

има време
само да умираме

 

любов

ти идваш в три
след полунощ
аз в три сутринта
и оставаме завинаги
в стаята
която не съществува

 

esperame en el cielo

едит пиаф пее
че Бог събира
само тези
които се обичат
а аз мога да ти кажа
и къде точно

 

небето е река
която тече
само от очите ти

 

Христос

виновни сме
и само това
ни спасява

 

последното стихотворение
не е тази земя
не е това небе
не е това слънце

а радост

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 1, юли-август, 2017

Comments

comments