Александър Иванов – Атрофия

сутрин рано

заравям ковчега
със спомени
във вечната пръст
на нашето бъдеще

 

ще те преживея
но себе си след
теб
никога

 

атрофия

споменът за теб
ми действа като
бръснарско ножче
в ръцете на
самоубиец

 

естествен прираст

повече хора
умират от любов
отколкото
се раждат

 

когато влизам
в теб
все едно се
гмуркам в морето
за първи път
предпазливо и студено
и с всеки следващ тласък
все по-дълбоко
към смъртта

 

джулай

искаме да
срещнем
щастието
на ръба на
скалата
но новото
слънце
ни носи
само минало

 

не бъди
нечие щастие
бъди
нечия смърт
с нея по-трудно
се свиква
и никога не свършва

 

кратък филм за любовта

смъртта ни
е единственият ни
щастлив спомен
заедно

 

ад

смъртта е
просто миг
във вечното
царство
на любовта

 

освободихме се
от любовта си
един към друг
защото само така
ще се обичаме
вечно

 

православен календар

естественият край
на живота
не е
смъртта
а липсата
на любов

 

бях мъртъв
когато ме срещна
взе ме в себе си
преди да си тръгнеш
ми даде живот
а сега други
пият от него
докато искам
да си остана
просто мъртъв
за теб

 

един живот
ми стига
за тези които
обичам
а за теб
ще трябва
да взема
назаем
и от смъртта

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 1, юли-август, 2017

Comments

comments