Людмила Петрова – Социално

Социално

Крещя без звук,
чувам тишината.
Докато гоня вятъра,
затъвам в кладенеца
на думите.
Ключът към моя дом
е виртуален.
Измервам времето
с пясъчния часовник
на мислите.
А някъде там
шампанското
е истинско
и не е лукс,
рутина е.

 

Самопреценка

По пътеката
на илюзиите
аз съм царица.
Сънувам сянка
от огън,
мечтая
в лилаво
или в розово,
пия мелодия
от саксофон,
вслушвам се
в семките на диня.
Жаждата ми
не е жажда,
тя е тайфун,
който ражда
щастие –
1 гигахерц
в секунда.

 

*
Паяк пие бира
от дъгата,
а пяната й
се превръща
в утайка
от дъжд.
В ъгъла
се вее
изящната му
паяжина.
Тя е писмо
за мен.
Няма да убия
бохема-паяк
с пръсти.
Ще го удавя
в любов.

 

*

Светът не е негатив,
дните не са
в черно и бяло.
Чашата на търпението
е полупълна,
поддържам я така,
за да не прелива.
От небето
се изсипва жар,
но тя укротява
страстите,
не ги пали.
Оставям отворена
вратата на доверието.
То е дом,
в който живеят
нюансите.

 

Еротика

Пресявам песъчинки
от душата си
и рисувам мълния.
Тя потъва в целувката
на младия бриз.
Магнетичният му дъх
изтрива всеки спомен.

 

Чакам художника
да нарисува
липа под луна
и мак под липата,
но се оказа,
че не е художник,
а актьор,
който играе етюд
на лято.
Дано успея
да се вживея
и да му повярвам.

 

*
Фенер или фар –
светлината на брега
на моето море
ме вика.
А може да е
мъничка светулка,
дори тя е достатъчна
за ориентир към сушата.
Вдигам щорите
на оптимизма
и го пускам
на далечно плаване

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 1, юли-август, 2017

Comments

comments