Райна Вакова – Аритмия

*
Хиляди думи в речника.
Търся онази,
която стига до теб.

 

*
Избягаха
тъжните ми червени обувки.
Но още почукват с пулса ни.

 

*
Загубен ключ.
През иглено ухо
пътят продължава.

 

Ти не си истински

Ти не си истински.
Само ми ремонтираш каишката
на часовника,
докато твърдиш, че времето е бреме,
което развращава самотата.
Ти не си истински.
Само пръстите ти подреждат чашите,
които съм изпила
без тостове.
Ти не си истински.
Само изпълваш мозъчните гънки
на смачканите ми листове,
в които не мога да мисля.
Ти не си истински.
Само движиш пръстите ми по пиано –
листите на маргаритка,
която не запитвам.
Ти не си истински.
Само вадиш токчето ми
от бръчките на безразличието,
за да проходя шумно.
Ти не си истински.
Само разрошваш луната ми всяка вечер,
към два, към три,
докато всички неизпушени цигари
чакат да станат падащи звезди.
Ти не си истински
Само сваляш презрамките
на последното тайнство
и паметта на тъканите
те понася навътре като камбана.

 

*
Тази сладка тревога, с която се доверявам напълно
на вечното лято в теб,
води светулките ми
и те не искат да се приберат при себе си.

 

*
В тази чоплеща терапия
не съм пакетчето ти семки,
а трябва.

 

*
На голото поле в безлунна нощ очите ти са огледало…
Събличат самотата
Топят се по небцето
на нежната ми музика и с гладък шоколад засищат пеперудите.
Ако имаше клепачи,
езерото би заспало…

 

*
Мостът на болката –
от поглед до подвиг,
любовни.

 

*
Ела си.
За полет без завръщане
е късно да не бързаш.

 

*
Сиромашко е лятото.
Сиромашко е виното.
За капчица душата цяла трябва
да жаднее.
И пред трохата хляб
невръстна
да застане гладна.
Устата до сърце
да онемее
и да се моли само със аритмия.
Душа избягала от храма,
трябва само
сред прах и шум,
да потанцува цигански.
Животът никого не
взима за последен!

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 1, юли-август, 2017

Comments

comments