Божидар Пангелов – А някои казват

Обикновено седеше между стените или под масата. Там е най-сигурно. Защото се виждат пантофките. Можеше. Можеше да ги види, но тя се боеше да ги гледа, защото втренчеше ли очи, те изменяха и губеха формата си. Така повече нямаше пантофки…
Това, разбира се, беше нейният вечен страх. Сигурно защото не познаваше истинската си баба. Всяка от бабите й си имаше своя книга.
Истински баби няма. Всяка е сама по себе си баба и сякаш така се е родила, за да ти свърши работа в подходящия момент.
Така си мислеше тя, когато гасяха лампата и в стаята нахлуваше движението. Всичко започваше да се приближава. А точно тогава, точно една баба е извънредно необходима. Но бабите са се свършили. Колко хора искат баба и няма, и няма. Няма, защото никой не иска да бъде баба – това е голяма отговорност.
Това, разбира се, вече сега можеше да каже. Вратата на къщата, в която тя се беше настанила, след дългото събиране на прах по магистралите, проскърца. Старичка врата, не отваряна отдавна от бившите собственици , които бяха заминали неизвестно къде. Едно гласче треперливо промълви:
– Бабо?
– Тук съм, момчето ми – отговори с обичайния си тон и пристъпи прага.
Детето вече се беше успокоило от присъствието й, и заспало с обичайния за децата израз.
А някои казват, че няма Ангели.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 1, юли-август, 2017

Comments

comments