Габриела Цанева – Таралежови бодли

*
Изгревът пада
в краката ми. Тлеещи
дни. Без надежда.

 

*
Задавих се
с трохите, изпаднали
от торбата на душата ми.

 

*
Вино
се стича
по спуканото
лице на икона.
Грешка.
Може би
е кръвта на бога.

 

*
Вселената-дойка
изпръска
балона на раздуващото се
пространство
с млякото на материята.
Галактиките бясно
се въртят,
разпръскват
молекулите на живота-
настръхнали кактуси.
Впиват се
във всяка скала,
във всяка снежна топка,
заразяват я
с усещане
за съзнание
и личност.
Себичност –
протягаме
ръце през
червееви дупки –
и търсим
нишката,
с която
ще се покатерим
в рая.

 

*
В мъгла намирам
думи-скелети. Плътта
къде остана???

 

*
Тялото ми –
като калъф на цигулка
ме стяга,
убива музиката
на скритите ми
струни,
превръща я
в тракане
на часовник,
от който
миговете
бягат.

 

*
Стиховете падат като дъжд.
Душите, жадни ги ловят,
на локви стават.
Душите ли?
Душите – като кръстопът.
Без пътища
и без пощада.

 

Таралежови бодли
Всяко докосване боли.
Всяка дума е камък,
всяка мисъл е стон.
Впримчен живот.
Озъбени същности.
Разсъблечени души.
Примките на годините
белят слой след слой
от личностите ни.
Ставаме все по-голи –
като новородени.
Все по-зли…
Днес падат задръжките
на възпитанието,
на образованието,
на морала –
които са ни втълпили,
които сами сме изградили…
Рухва сградата
на човечността
и остава –
зееща уста…
И душа – таралеж.
Зъбите хапят –
от глад
и от скреж.
Бодлите бодат –
последен страж
на барикадата
пред времето.
Зад нея вече нищо няма.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Comments

comments