Габриела Маринова – Среща

Зародиш

Замитам под килима
името на синът ни
твоето име
Потъва сред прашинки
от гнила любов
и лепкава страст
Оставям го
да се задушава
от лъжи
и миризма на изгорели думи
да чака
някой да купи
тая къща
душата ми
и да изтупа килима
под дървото люляк
а след летен дъжд
да се роди трън.

 

Среща

Ти казваш нещо
аз казвам нещо
след часове – разговор
ти пиеш
аз пия
след минути – бутилка
няколко хиляди премигвания
и спомени по-късно
любов
чакала дълго
да се освободят две места.

 

*
Ръцете ти
са остри камъни
тялото ми градина
в старата къща
зад нас
бездомникът който приютихме
като деца
за игра
кум и поп на сватбата
свири полудял
марш на разведените
и си мисли че играем
на цветя без корени.

 

Ще ме обичаш ли
както слънцето обича
слънчогледите
забравени край Враца

В жегата ги съблича
с дъжда ги къпе
от ръцете на селяни
докосвали жените си

само по време на Луна.

 

Забраненият плод

Дървото с череши
беше старо
като сърцето ми
плодът падаше бързо
от малки разтърсвания
и тогава си помислих
че може би
може би
от високо
най-лесно падаш
може би
в красивите
овощни градини
лесно получаваш удар.

 

*
Очите ти
са като муза
на писателка алкохоличка
идват и си отиват
в зимните нощи
остават мътни спомени
от пареща суша
в гърлото

и лед.

 

*
Ще разказват за нас
страшни истории
на непослушни деца
в следобедната жега
на август
дебелите негърки
с червени рокли
и ще им пеят песни
легенди
за дъжда ми
над самотен остров
и жадното бясно куче
в празната ти къща.
Децата ще заспят
с изкривени вратове
неспособни да сънуват
ще се събудят

малко измъчени
малко наши

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Comments

comments