Владимир Сабоурин – Култът на Сина в епохата на държавно-олигархическата му възпроизводимост

 

Този текст коментира централната теза на „Кой изобрети нашите бащи?” на Елка Димитрова (в. „Култура”, бр. 12, 31 март 2017).

Във ФБ коментар на Е. Димитрова от 31.03.2017, 16:15 ч. към мой пост, реагиращ на публикацията й във в. „Култура”, авторката твърди, че „текстът е критика на патернализма … И това е очевидно”.

Критика на патернализма ли е наистина „Кой изобрети нашите бащи?” и очевидно ли е това?

Тук предлагам прочит на „Кой изобрети нашите бащи?”, в който виждам ясната прицеленост на критиката на патернализма в един култ на Сина.

На бащините фигури Е. Димитрова противопоставя в текста си една-единствена синовна, която задава телеологията на литературноисторическата схема на текста й. Тази синовна фигура е снабдена с високи литературноисторически инсигнии. „И така, през 90-те, в един дух, който фигуративно може да бъде означен и през заглавието на етапното поетическо „събрано“ на Георги Господинов – като „балади и разпади“, – стигаме до сплит от носталгии по някакво минало, трансцендирано отвъд режима, от една страна, и кипежа около постмодерното, от друга.” (курсив в оригинала)

Духът на 90-те е постфигуриран в поетически сборник на синовната фигура, която води критиката на патернализма на Е. Димитрова. Този поетически сборник на 39-годишния в момента на издаването му автор е определен като „събрано” в презастраховащи се кавички и като „етапно поетическо” събрано – в невръстна синовна възраст.

От едната страна са критикуваните бащи, от другата – един Син, снабден с ключовата сила да определя духа на цяло десетилетие още преди достигането на бащина поетическа зрялост. Самата възможност за подобна зрялост е проблематична в литературноисторическата схема на Е. Димитрова, разчитаща на един персоналистичен култ на Сина.

Снабденият с горните инсигнии Син се появява още веднъж в текста на Е. Димитрова, този път като миротворец, всуе носещ мир на бащите и по-малките си в поезията събратя: „добронамереният жест на Георги Господинов на 20-годишнината на Вестника (2011) да изтъкне, че не на всяка цена отношението към бащите трябва да съдържа и измерението отхвърляне”, „жестът му да засвидетелства признателност и зачитане към основателите на вестника – съзнанието, че може, по-иначе може (много преди да се е случило всичко онова от 2016); или, фройдистки казано – цивилизоваността над инстинкта…” (курсив в оригинала). Мироносният и миротворящ Син е фройдистки школуван, но още на млади години се пази от Маркузе. И лошите бащи и по-малки събратя нямат очи да видят и уши да чуят провъзгласяването още тогава на култа на Сина.

Подобна заявяваща се като самоочевидна критика на патернализма от позициите на учредяването на един култ на Сина се облича в широка литературноисторическа и етнокултурна мантия: „българската култура открай време мисли себе си през някаква патриархално-махленска своещина, през обживяния родов калъп”. Култът на Сина трябва да преодолее, да цивилизова този местен патриархат „най-малкото защото литературата много отдавна е наложила статута си на професионално и отявлено индивидуализирано – авторско, занимание”.

Това самопревъзмогване на патриархалната култура в култа на Сина й би звучало като литературноисторическо разбиване на широко отворена врата, ако „отявлено индивидуализираното” занимание на Сина не бе придобило през 10-те години отявлено държавно-олигархични измерения, съпътствани с налагането в литературното поле на пряко биологично бащинство, предавано по пряка кръвна линия от Сина-в-ролята-на-биологичен-баща.

След биологическото налагане на литературното Му бащинство по пряка кръвна линия и декорирането на Сина с държавен орден учредяваният от Елка Димитрова култ на Сина най-малкото трябва да се преразгледа в чудотворните му потенции да захранва някаква критика на патернализма.

Син, чийто култ бива признат официално от Държавата и който вече династично предава по пряка кръвна линия литературно бащинство, е просто един недостигнал литературна бащина зрялост персонаж, осигурил си преди навършването на 50 години официален култ в Държава, срещу чиято олигархична конституираност самият Той като неин Син наскоро красиво протестира, а после получи орден от Нея.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

 

Comments

comments