Ива Спиридонова – Слабините на сърцето – Васил Прасков, “Слабини”

Поезията удря директно на две места – в сърцето и в слабините.
Поезията на Васил Прасков…тя е слабините на сърцето.
„Слабини“ е пълна с думи, които взривяват мозъка и размазват масовата култура, защото от страниците на тази книга ни се хили скандална искреност, от която настръхва кожата.
Брутално открит е светът на „аз-а“, пишещият човек е смело разголен и оставен на показ без страх. Гласът на автора / героя е чуваем тъкмо защото е искрен до вулгарност и болка, до любов до смърт. Тоест реален, какъвто е и светът впрочем – безримен, некрасив, черно-бял като мляко и смърт. Едва ли някому би харесал този свят, но живеем в него. И когато той оживее до кръв, до пот, до кости в думите на един пишещ човек, останалите внезапно осъзнаваме, че именно това е реалността, в която въпреки всичко обичаме.
Обичането в тази поезия е физически усетено, минаващо през плътта и костите по пътя към душата. На ход е мъжката чувственост, издигаща тялото отвъд тленното, превръщащо го в религия, която проповядва истинността на сливането между дух и тяло:

***
обичам душата и тялото ти
като живота и смъртта
крия сърцето си под кожата
и зад облаците

животът не продължава

Животът не продължава, когато няма любов, когато другият го няма. Сливането на различните нива е единствено условие за истинското съществуване. Удоволствието е такова, само ако са нахранени тялото и душата едновременно, човекът е „тяло със сърце“, тленен и безсмъртен едновременно. Тялото е пергаментът, върху който са написани словата на сърцето:

„сърцето ми мастурбира
внимавам да не те опръскам
с кръвта си“

И тъкмо това представлява потапянето в тази книга – душевна мастурбация. Четейки, задоволяваш душата си с думи, дошли от слабините на сърцето. А те не могат да са нищо друго, освен истинни, защото са спойката между световете.

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Comments

comments