Мария Каро – Чертичка

 

Чертичка

просто бял лист и някой опитал да пише с молив, и така целия ден. Или, може би правихме любов, не, не, това беше предния ден, но все пак, не правихме ли любов? и после ядохме мандарини? думите „няма да слагам вестник, ще ги сложа на покривка, нова година е“, и застла покривка направо на леглото, на бели и жълти раета, и оставяхме корите на мандарините направо на нея. Белех ги само с едната си ръка, просто за да видя мога ли да беля с една ръка. Или не, беше като да стоиш край река и тя да се разширява, да става все по-широка и по-широка… хем се опитваш да видиш другия бряг, хем си казваш, той може и да не съществува…. Или беше чертичка…

 

с ети в „дупката”

не знам защо, но все по-често си представям хората, които виждам, голи. може би защото лицата са голи. когато докоснеш ръцете на някого за малко, ти сякаш допираш едно тяло. и от това как се чувстваш разбираш по-добре този човек. понякога си представям някого и искам да го опиша. но описанието би било само външност, празна като палатка, като чадър. улавям се често, как моето желание скрива предметите и хората, защото го лепя върху всичко извън мен, даже върху въздуха. днес седях с ети в „дупката” и на излизане тялото ми се беше разширило с една стая, с четири момичета седнали близо едно до друго, които запомних с лицето на едното от тях. после хванах ръката на ети. беше тяло на човек, когото не искаш никога да нараниш.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Comments

comments