Антония Страхилова – Кукери

така те обичам

когато те гледам в очите
виждам само
своите мъртви родители
които ще обичам
винаги
повече от живота си
в който
никога не успях
да ги срещна

 

кукери

в дома за сираци
големите вечно ни плашеха
че ще дойдат кукерите
и ще изгонят от нас
злите духове
изобщо не дойдоха
и сега когато
минават покрай нас
през зимата
никога не стигаме
до тези
които ни обичат
защото се страхуваме
от себе си

 

влизаш в сънищата ми
целият покрит с мехури
като фреди крюгер
който трябва да бъде кошмар
и да не се събудя повече
а аз
се усмихвам
защото
вярвам че си изгорял
от любовта си
към мен

 

старост

искаме пак да направим
заедно снежен човек
но нарочно изпитваме страх
че е възможно да се разболеем
за да вярваме още
че вън
времето е по-студено
от спомена без детство
вътре в нас

 

непушачи

влюбвам се в теб
като отдавна излязла
от мода
клечка кибрит
която още се моли
за пламък
в сърцето ти
заето
от запалка

 

урна за щастие

откакто те изпепелих
държа
праха на сърцето ти
на дъното
на кутия от скъпо кафе
което още мирише
никога не заспиваш
напълно

 

***
цветовете изяждат
лицата
на снимките
които искат
да е черно бяла
любовта им
за да са сигурни
че наистина
ги е заснело
времето

 

***
                      На В.П.

мълчанието може да е
Бог
само за тези
които не обичат
с думи

 

***
животът след теб
е кафене в малък град
където хората се смеят шумно
за да не плачат
а аз мълча
и им вярвам
така както вярва сиракът
че опаковката от шоколад
все още носи вкуса му

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Comments

comments