Елена Вълчева – Когато викът стане толкова силен

***
Когато викът стане толкова силен,
че се изгубва в пространството,
когато самотата е толкова осезаема,
че парализира сетивата,
когато раната е толкова дълбока,
че краят й е началото.
Тогава ще разбереш защо мълча.

 

***
Всяка илюзия
бе ново перо
в конструкцията на крилата ми.
Имаше два варианта –
да полетя и
никога да не се върна
или перата да натежат
и никога да не се извися.

 

***
На лъжата краката са къси,
а тя бе дългокрака лъжкиня.
Спускаше сладките думи и
като рибарска мрежа омотаваше
душата в поза митична на
пълно бездихание.
Трите желания не съществуват.

 

Sangre Azul

Спускаше сините си коси
право в артериите на сърцето ми.
Синята кръв шуртеше от миглите ми
и се сливаше с небето.
Мъглата обгръщаше болните ми въздишки.
За аристократ имаше прости маниери,
не знаеше как се обича.

 

***
Стъпките напомнят
тиктакането на часовник.
Колкото повече се приближавам до теб,
толкова по-малко време
ти остава.
Няма те.

 

***
Стъпваш накриво,
падаш от пътя.
Не разбирам защо
животът напомня
ходене по въже.
Не съм акробат.
О,бес(их)ове(се) мои

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Comments

comments